Здравейте, приятели!
Отдавна....много отдавна не съм писала тук. Не е защото не исках. Не е, защото съм се отказала.
Случи се, защото откриха рак на майка ми. Каква ирония....аз, която прокламирам силата на мисълта, аз, която толкова дълбоко вярвам в огромната и мощ и сила...да се сблъскам челно с ефекта и. Да, за съжаление с негативния и такъв.
Хиляди, десетки хиляди пъти съм казвала на моята свята майчица как сама си вреди с постоянните и хронични мисли на безпокойство, тревожност, страх и чувство за вина. Не спирах да и повтарям, че така може да си навлече само някоя болест.
Е, случи се. За пореден път си доказах, че това, за което мислим през повечето време се материализира в действителността. Тя не спираше да се притеснява, че има болни родители, че е далеч от тях и че не може да се грижи за тях адекватно. Чувството и за вина беше чудовищно. Не спираше да се измъчва от мисълта, че само сестра и се грижи за тях в провинцията, а тя трябва да работи още малко, за да излезе в пенсия и да поеме своята част по грижата за родителите си. И ето го резултатът. Тялото и отговори подобаващо за всичките и разтърсващи тревоги. То и каза: " Стоп! Започни да мислиш най - сетне за себе си!".
Знаете ли какво е да виждаш майка си как не може да говори, да не може да движи ръката си, крака си....? Да е парализирана? И най - лошото....да знаеш, че тя сама си го предизвика....
А знаете ли какво е да слушаш как лекарите ти казват, че шансът да проходи и проговори отново след операцията е почти нулев?
И до днес не мога да си обясня как тази информация не можа да стигне до съзнанието ми. Аз отказах да го приема! Казах си на ум: " Това може и да е вярно за Вас, но не и за мен! Моята майка и ще ходи и ще говори както преди. Само вижте какво ще направя...." Не спирах да си го повтарям, не спирах да се моля на Бог, не спирах да го моля да направи така, че той да извърши операцията, той да премахне тумора в мозъка и, той да извърши всичко така, че да не засегне нито милиметър от нервите и, свързани с говора и движенията на крайниците и. Заедно с брат ми впрегнахме всичките си сили и вяра, че Господ ще я оперира.....и ще я изцели.....
Така и стана. Самите доктори не можеха да повярват на резултатите. Казаха, че това е някакво чудо....че на практика не е възможно да може отново да говори и да ходи....не можели да си го обяснят....а аз Ви казвам - възможно е! Знаете ли защо?
Защото не приехме думата НЕ за адекватен отговор! Защото не се предадохме, защото знаехме, че няма нелечими болести, а само нелечими мисли! Защото няма как да приемем, че конвенционалната медицина предлага предимно отчаяние и фатален край....това не е за нас! Ако аз не мога да докажа, че със силата на мисълта можем да преодолеем дори и тази "нелечима болест", то тогава с какво право ще мога да говоря на хората за това? Не е ли това най - големият ми шанс да докажа на хората моята теория за силата на мисълта? Кога, ако не сега? Кога, ако не сега...въвлечена в моята истинска житейска драма?
Знам, че в животът нищо не се дава случайно. За мен това се превръща в мисия. Мисия, която цели да помагам и на други хора, изпаднали в положение на отчаяние и безнадежност. Казах на майка ми следното: " Искам да напиша книга, свързана с рака и начинът за излекуването на тази диагноза. И искам книгата да е с хепи енд. Моля те, помогни ми краят да е щастлив. Чрез теб мога да помогна на още хиляди хора, за да ги вдигна, за да ги окуража, за да ги накарам да повярват, че могат да сътворят своето чудо, стига да се вкопчат в живота и да препрограмират съзнанието и подсъзнанието си." Знаете ли какво ми отговори тя? Каза: " Добре, мами. Аз ще живея. Помогни и на останалите да го сторят!"
Аз няма да се спра пред нищо, за да върна към живота онези, които вече са загубили надежда.....защото ТЕ са моята нова мисия! Защото искам да ги спася...защото съм убедена, че могат да живеят, стиса само да го поискат и да се доверят на самоизцерителния си механизъм! Стискайте ми палци! За това си струва да продължавам да живея!
